На прага на новата ера, вероятно заради настъпването на климатични промени, започва миграционен процес на множество евразийски племена от север на юг и от изток на запад, към границите на Римската империя. Апогеят на този процес, наречен от историците Велико преселение на народите, започва с инвазията на хуните в Европа през 375 г. Като следствие от него, стотици хиляди готи, вандали, алани, сармати, тайфали, гепиди, бургунди, вандали, и др. племена, са принудени да изминат хиляди километри в търсене на нова родина. През V в. германските „варвари” (както са наричани презрително от римските историци), превземат Рим и стават основатели на средновековна Европа.
Едни от най-дейните участници в тези събития са готите. Благодарение на Библията, преведена през IV в. от епископ Вулфила днес е известно, че готският се отнася към източногерманските езици. Според историята на Йорданес (ср. на VI в.), готите идват от митичния северен остров Скандза, разположен срещу река Висла (обл. Готаланд и о-в Готланд в днешна Южна Швеция ). Макар че не всички учени поддържат хипотезата за скандинавският произход на готите, тяхната поява на южния бряг на Балтийско море - в Източна Померания и долното течение на р. Висла (в днешна Северна Полша) през I в. е засвидетелствано археологически. Във II - първата половина на III век те се придвижват на югоизток, по поречието на Висла и към териториите на дн. Югозападна Белорусия и Западна Украйна. Към средата на III–IV в. готите вече населяват обширната територия между Северното Черноморие, р. Дон, Карпатите и долното течение на р. Дунав. По своя дълъг път от Прибалтика до новите си земи, те прогонват или подчиняват и приобщават към себе си различни етноси.
Във втората половина на III век готите се разделят на източни (остготи, остроготи, греутинги) и западни (вестготи, визиготи или тервинги), като за граница между тях се приема р. Днестър. Остготи населяват също Крим и Таманския полуостров. От новите си земи готите извършват многобройни грабителски нападения над Балканските и Малоазийските провинции на Римската империя. В една от битките с тях, през 251 г. в близост до Абритус (дн. Разград), намират смъртта си император Траян Деций (249-251 г.) и неговият син и съимператор Херений Етруск. Едва през 269 г. император Клавдий II (268-270 г.) успява да нанесе поражение на готите при Наисус (гр. Ниш) и временно да прекрати техните нападения. Много от хилядите пленени готи (според Йорданес 320 хил.) са заселени като роби и полузависими селяни (колони) в дн. Северна България и Добруджа. През 271 г. готите са разгромени от император Аврелиан (270-275 г. ) в дн. Мунтения (Румъния). Въпреки това той е принуден да евакуира римските гарнизони от провинция Дакия и вестготите се заселват там.
През IV в. готските нашествия вече имат за цел трайно заселване на територията на Римската империя, която ги привлича със своите богатства. През 332 г., император Константин Велики сключва мирен договор с вестготите, по силата на който те стават съюзници на империята (федерати), задължават се да охраняват нейната граница и да служат в римската войска. За тази цел много готи са заселени по южния бряг на Долния Дунав. Съприкосновението с културата на Римската империя, която признава християнството за официална религия със Сердикийския (311 г.) и Медиоланския едикт (313 г.), ускорява християнизирането на готите. То прониква първо сред вестготите. Основна заслуга за това има техният духовен водач епископ Вулфила (ок. 311-383 г. ), който проповядвал едно от най-древните учения в християнската религия – арианството (обявено за ерес, но изключително популярно през IV в.). През 348 г., християнизираните готи ариани, водени от епископ Вулфила пристигат в дн. Северна България, тъй като в родината си северно от Дунав са преследвани жестоко от своите единоплеменици езичници. С разрешението на имп. Констанций II (337-361 г.), те се заселват около Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, Великотърновско) и в подножието на Ст. планина. Тук епископ Вулфила създава азбука и превежда Библията на готски език. Тя е достигнала до нас в препис от кр. на V - нач. на VI в. (т. нар. Codex Argenteus), днес съхраняван в Университетската библиотека на гр. Упсала (Швеция).
След като през 376 г. хуните разгромяват обединението на остготите в Северното Черноморие, вестготите преминават Дунав и с разрешението на император Валент се заселват в римските провинции Малка Скития (дн. Добруджа) и Долна Мизия (централната част на дн. Северна България). През следващите години преминаването на остготи и вестготи в римските провинции южно от Дунав продължава. Гладът и своеволията на римските чиновници са причина за възникването на стихиен бунт сред готите. През 378 г. при Адрианопол (дн. Одрин, Турция), те разгромяват римската армия, като в сражението загива и император Валент (364-378 г.). Следващият император Теодосий I (379-395 г.), е принуден да сключи мир с тях през 382 г. Той им предоставя статут на федерати (от един народ, а не от отделни племена), срещу задължението да служат в римската войска. Те получават правото да се заселят в Долна Мизия и част от Крайбрежна Дакия (по южния бряг на р. Дунав). Тук готите ариани разполагат с известна автономия. В края на IV в. те избират за свой крал Аларих от знатния вестготски род на Балтите и след дълъг поход през Балканския п-в се отправят към Италия, където през 410 г. превземат Рим. Бидейки християнин, Аларих не разрушава християнските храмове. През 418 г. неговите наследници основават Вестготското кралство на територията на дн. Южна Франция и Испания, което просъществува до началото на VIII век, когато е разгромено от маврите.
След смъртта на Атила (453 г.) и разпадането на хунския племенен съюз, част от остготите, живели дотогава в Панония под хунско господство, се връщат на Балканите. Около 474 г. техен крал става Теодорих, който установява своята резиденция в гр. Нове (близо до дн. гр. Свищов). Под негово предводителство готите предприемат военни походи над територията на Източната Римска империя. Император Зенон успява да убеди Теодорих да нападне Одоакър в Иатлия, който през 476 г. узурпира властта над Западната римска империя. През 493 г. тук Теодорих Велики основава Остготско кралство със столица Равена. То просъществува до 554 г. , когато е превзето от византийския император Юстиниан.
Не всички германски заселници последват вестготите и остготите в тяхното преселение на запад. Според разказа на Йорданес, в ср. на VI в. в Мизия живее многобройното и миролюбиво племе негови сънародници - т. нар. малоготи - наследници на дошлите заедно с епископ Вулфила в ср. на IV в. вестготи ариани. Най-късните сведения за наличието на готско население са от ср. на XVI и нач. на XVII в. и се отнасят до кримските готи, които остават в причерноморската родина на остготите. През следващите векове те са асимилирини от обкръжаващото ги татарско население.
Готите и аула до с. Хан Крум
На 12 км от Преслав, в рамките на ранносредновековното укрепление (аул), построено най-късно през 822 г., са разкрити четири късноантични църкви от втората половина на IV-V в. Те предхождат с приблизително четири столетия изграждането на аула. Едната от църквите е богато стенописана. В нея са открити фрагменти от фрески с изображения на светци и елементи от християнската символика. Вътре в църквите и в непосредствена близост до тях са проучени гробове, принадлежащи на първенци от местната общност. В тях са открити накити, изработени от злато, позлатено сребро и полускъпоценни камъни. Сравнителният анализ на тези находки показва, че те принадлежат на стила на готското ювелирно изкуство от IV-VI век. Те намират паралели сред паметниците от Крим, Северното Черноморие, Дунавските римски провинции, Италия и Испания, където готите са живели в различни етапи от епохата на Великото преселение. Накитите от с. Хан Крум се датират в периода от втората половина на ІV до края на V в. и отразяват различните етапи от преселението на готите на територията на днешна България: пристигането на християнизираните вестготи ариани, водени от епископ Вулфила в ср. на IV в., преминаването на вестготите на юг от р. Дунав (след хунската инвазия от 375-376 г.) и на остготите, освободили се от властта на хуните след смъртта на Атила през 453 г. Съпоставени с данните от писмените извори за усилената проповедническа и просветителска дейност на епископ Вулфила (около 311-383 г.) и неговите ученици, находките от с. Хан Крум свидетелстват, че тук се е намирал един от духовните центрове на мизийските готи-ариани. Той е възникнал през втората половина на IV век (вероятно още приживе на епископ Вулфила) и е просъществувал до края на V век.